Епистемологичните устои на политикономията на Австрийската икономическа школа. more

Послеслов Епистемологичните устои на политикономията на Австрийската икономическа школа. Momtchil Епистемологичните устои на политикономията на aвстрийската икономическа школа. Момчил Карпузанов Тази книга на професор Сален е урок по приложна политикономия. Уповавайки се на определението на термина „политическа икономия” дадено от Антоан дьо Монкретиен1, който първи го използува през 1615 г., можем да припомним на читателя, че основният въпрос на тази „царска наука на управлението (science royale de gouverner)” се отнася именно до производството и разпределянето на богатствата в дадена икономика, взимайки предвид ролята и влиянието на социалните и политически структури. Така, от самото начало е нужно да подчертаем солидната връзка която съществува между икономическата дейност на дадено общество от една страна, и политическата дейност на държавния и управленчески апарат от друга. В това ѝ разбиране изпъква двойствената същност на политикономията, като научен парадигъм разглеждащ взаимодействията и взаимозависимостите които се образуват и се развиват между „държавата” и „пазара”. Тук тези две институции се разглеждат като комплексни структури за координиране на дейностите на отделните граждани, членове на дадена политическа и стопанска общност. Но трябва да бъде подчертано, че въпреки техните взаимодопълващи се функции, тези две социални институции се подчиняват на крайно противоположни логики, които евентуално могат да доведат до конфликтни ситуации. Така, държавата може да бъде определена като една телеологична структура, т.е. тя има определени цели които трябва да бъдат постигнати и задачи които да бъдат изпълнени, докато пазарът е телеономичен, т.е. той представлява едно дадено обществено 1 Antoine de Montchrestien (1615), Traicté de l'œconomie politique, Женева, Дроз, 1999. 1 Послеслов Епистемологичните устои на политикономията на Австрийската икономическа школа. Momtchil пространство в което целенасочени, но несъгласувани индивидуални процеси се координират, и като такъв той няма собствени цели и задачи2. Въпросът зададен от политикономията е основен, фундаментален, защото подчертава значението на политическите и идеологически структури в подбудите и мотивациите за действие на отделните индивиди които са в центъра на вниманието на наблюдателя. Т.е. пазарният механизъм е силно повлиян от административните и регулаторни структури които го обкръжават. Следователно, в стремежа си да обясни стопанските явления, икономистът се изправя пред две задачи. Анализът на индивидуалното поведение от една страна и на законовите и регулаторни рамки от друга. За да обясни решенията и действията на стопанските субекти, икономистът е длъжен на първо място да изтъкне ролята на субективното разбиране и критичения поглед които икономическия агент отправя върху заобикалящата го реалност. Тук, под „критичен поглед” се разбира като способността на всеки индивид, напълно разполагащ със свободната си воля, да желае по-добри условия, т.е. да си представи и изрази предпочитание за дадена промяна в околния свят. Следователно, рационалното действие от страна на всеки човешки индивид представлява желание за подобрение и за отстраняване на неудобство, или както пише Мизес3 „човек който е напълно задоволен от своето състояние не би имал подбуди за да промени нещата”. Това желание за промяна към подобрение е възможно при условие, че хората познават „причинните връзки между събитията, процесите или състоянията на нещата” и са способни да изградят планове. Тази способност на индивидите да „променят хода на събитията” стои в основата на праксеологията или „науката за човешкото действие”, където под действие се разбира „целенасочено поведение, породено от ценностни съждения, насочено към определена цел и насочвано от идеи за уместността на определени средства”. 2 Употребата на термините „телеологичен” и „телеономичен” произлиза от метафизиката и през еволюционарната биология достига до обществените науки. Виж Anthony Wilden (1980), System and Structure. Essays in Communication and Exchange [1972], Лондон и Ню Йорк: Тависток. 3 Ludwig von Mises (1949)¸ Human Action (Човешкото действие), четвърто издание, Сан Франциско: Фокс и Уилкс, 1996, стр. 13. 2 Послеслов Епистемологичните устои на политикономията на Австрийската икономическа школа. Momtchil Взаимодействието между всички тези индивиди може да бъде наречено каталаксия, или по думите на Хайек4 спонтанен ред „породен от взаимното приспособяване на много индивидуални икономики на пазара”. Това е социалното пространство в което индивидуалните планове за действие отнасящи се до стойността на едни или други блага стават взаимно приспособими. В противовес на споменатия спонтанен ред на стопанското пространство стои правовият, целенасочено създаден административен ред. По презумция, той налага правила на действие които не отговарят на естествения ред на стопанските явления. Но дори и да приемем, че тези административно наложени правила са, поне на първо време, изцяло съвместими със спонтанния ред на стопанската дейност, с течение на времето и неизбежните промени, нововъведения и преобразувания на икономиката, гореспоменатите правила не ще отговарят на реалността и биха били несъвместими, неуместни, дори вредни. Така, априори, всички наложени по административен път правила имащи отношение към организацията на стопанската дейност, са по принцинцип в разрез със самата логика на икономическите дейности които са един неспирен процес на откриване, на опити и на грешки. На фона на това противопоствяне между логиките на пазара и държавата, изпъкват епистемологичните основи на австрийската икономическа школа. Нейните последователи разглеждат обществените явления като неочакван, нежелан съзнателно или незамислен резултат на поредица индивидуални, несъгласувани действия. Така, от методологична гледна точка, подходът към разбирането и тълкуването на социалните явления – т.е. епистемологията на тази школа – се основава на първо място на методологическия индивидуализъм. Както пише Карл Попър, „методологическият индивидуализъм е тази неопровержима (unassailable) доктрина която ни задължава да сведем всички обществени явления до действията, взаимодействия, цели, очаквания и мисли на хората и до традициите създадени и продължаващи да живеят в тях”5. Другояче казано, ежедневните лични действия правят историята, а не великите решения на илюзорните обществени структури. За методологическия индивидуализъм, обществото, или държавата, или която и да е организация, не разполага със собствена 4 Friedrich von Hayek (1973/1979), Law, Legislation and Liberty (Право, законодателство и свобода), Том 2 „Илюзията на социалната справедливост“, стр. 108-109. От древно-гръцки κατταλλαττείν означаващо „обмяна” или „изкуството да направиш от врага приятел”. 5 Karl Popper (1957), Poverty of Historicism (Мизерия на историцизма), Лондон, Рутледж, 2002, стр. 146. 3 Послеслов Епистемологичните устои на политикономията на Австрийската икономическа школа. Momtchil способност да взема решения и предприема действия. Индивидите разполагат с тази способност. Т.е. всички действия са задължително плод на лично решение. Колективите, били те частни или държавни, не са способни да действуват. Те нямат и не могат да имат желания или подбуди които да съществуват самостоятелно. Само хората имат цели и желания. Следователно, всички промени на социалните структури и системи са в резултат на лични акции. Така, че обяснението на всички социалноикономически явления минава задължително през теории основаващи се на индивидуалните мисли, решения и действия. Или казано иначе, действията на стопанските субекти и техните интеракции са основната материя с която борави икономистът. Така, можем да заявим, че хората са едновременно отправната точка, способът и целта на всяка социална научна мисъл. От това следва, че всякакъв агрегиран или макроикономически подход към разбирането на социалните явления е несъобразен и погрешен. Той несъмнено носи в себе си опасността от колективизъм и диктатура, най-вече защото прекалено опростява и ограничава погледа на наблюдателя върху въпросните събития. От това следва униформизация на анализа. В разрез с това което вече видяхме, макроикономическите анализи не оставят място за разбиране на индивидуалните действия. Но нашето разбиране на обществения свят и следователно на социалните науки се основава върху спецификата на личния поглед, т.е. анализът е дълбоко вкоренен не само в индивидуализма, както вече показахме, но и в субективизма. Приемането на методологическия индивидуализъм като подход към тълкуването на социалните явления върви заедно с отдаване на дължимото му място на субективизма. Въпреки напълно обективните условия в които се вписва социалният ред и създаващите го индивидуални действия, субективността е единственият начин по който тази реалност става достъпна на действуващите индивиди, които на базата на собствените си разбирания изграждат планове съответсвуващи на личните им предпочитания и оценки. Т.е. процесът на остойностяване на дадени блага, на оценяване на дадени ситуации и на изграждане на предпочитания, показва субективната основа на икономическата стойност. Следователно можем да представим три форми6 на субективизъм: 6 Читателят може да се обърне към трудовете на може би най-яркия „субективист” на австрийската школа, Людвик Лахман, особенно Lachmann (1986), The Market as an Economic Process, Оксфорд, Блакуел, виж стр. 57. 4 Послеслов Епистемологичните устои на политикономията на Австрийската икономическа школа. Momtchil субективност на препочитанията която изразява специфичността и различията на индивидуалните оценки; субективност на тълкуване или интерпретация, която показва разнообразието на възприятията на отделните икономически агенти; и най-сетне, субективността на очакванията, която произтича от предишната и се отнася до разликите в предвижданията за бъдещето на индивидите. Тези три форми на субективизма са дълбоко взаимообвързани и определят основното икономическо действие на всички стопански субекти, а именно изграждането на оценка или остойностяване. Позовавайки се на употребата която Аристотел прави на понятието хрематистика7 и под което той разбира производството на богатства и различните видове обмен, можем да разграничим между потребителна стойност и обменна стойност. А веднъж излезли от обективната рамка на древно-гръцката философия, ясно виждаме, че потребителната стойност на всяка благо произлиза от пределната полезност коята даден икономически субект му отдава, но това не отнема обективната същност на благото като такова. Т.е. обективният факт, че дадена стока или услуга е добра за индивида, не е засенчен от субективната оценка на нейната полезност. Напротив, тези две пространства на стойност са взаимозависими. Употребата на дадено благо сама по себе си не е икономически акт, т.е. не влиза самостоятелно в стопанското пространство. Затова ѝ е нужно въпросното благо да бъде икономическо, да отговаря на дадени условия поради които стопанските субекти рационално да смятат, че могат да разполагат с него само в ограничен размер, или което е логически реципрочно, да бъде обект на намаляваща, с покачването на достъпните количества, пределна полезност8. От този момент субективната стойност на употреба се вписва в икономическото пространство като основа на индивидуалното стопанско поведение. Успоредно с това, разменната стойност на дадено благо също има субективен характер. Уповавайки се на очакваната стойност на употреба, тя се състои в еквивалента на полезност който би компенсирал за отказа от употреба на даденото благо. Но понеже стоково-обменното пространство на човешкото общество изисква множество субективни оценки от страна 7 От древно-гръцки χρηματιστική или забогатяване което той разглежда в своите Политики, 1257а, книга 1-ва, глава 9, прев. Атанас Герджиков, София, изд. Отворено Общество, 1995, стр. 15. 8 От математическа гледна точка коректното представяне на пределната полезност се състои в съотношението между промяната в нивото или интензивността на чувството за полезност (U за utility) и употребеното количество ( ) на дадено благо клонящо към нула: . 5 Послеслов Епистемологичните устои на политикономията на Австрийската икономическа школа. Momtchil на много самостоятелни стопански агенти, т.е. интер-субективни оценки, които отговарят на съпоставянията на множеството лични оценки, то произлизащата консенсусна стойност, по думите на Кант, е по същество обективна. Така излиза, че стойността е продукт на субективната оценка на очакваната полезност от употребата на дадено благо, съпоставена с конкурентните оценки на други стопански агенти (интериндивидуална оценка) и сравнена с алтернативните в очите на субекта източници на полезност (инфра-индивидуална оценка). От това произтича интер-субективната същност на стойността, която веднъж пренесена в паричното пространство се изразява под формата на номинални цени. Субективната основа на стопанската дейност изисква взимането под внимание на времевото пространство на индивидуалните акции. Австрийската икономическа школа подчертава не само значението на времето в обяснението на икономическата дейност, а значението на възприемането на времето, т.е. оценката на времевия хоризонт от страна на стопанските субекти. Този методологичен постулат всъщност е един праксеологичен подход към реалното – разбирай човешко – време, което, противно на нютоновото абсолютно време, не протича равномерно, а подлежи на променливо възприятие и оценка. Другояче казано, механичното време не позволява промените, или поне непредвидимите промени, докато историческото време се определя чрез промени които са непредвидими екс-анте. Следователно, перцепцията на стойностите и цените във времевото пространство не е еднаква, или казано по друг начин интертемпоралните цени не зависят от един и същи времеви вектор. Така, проекти с еднакъв абсолютен времеви хоризонт – да кажем една година – са различно оценени, т.е. изискват различни лихвени заплащания, не само от различни стопански субекти, но и от един и същ субект. Т.е. за разлика от логиката и математиката чиито мисловни системи са идеални и където причинно-следствените връзки нямат хронологична взаимозависимост, т.е. те са синхронни или по-точно ахронични, извън времето, в праксеологичния подход на тълкуване на човешкото действие, ние следваме Мизес в твърдението му, че „този който действува, различава времето преди действието, време поето от действието и времето след като действието е завършено. Той не може да бъде безразличен към изтеклото време.”9 Освен това човешкото действие е асиметрично от 9 Mises (1949), op.cit. стр. 99. 6 Послеслов Епистемологичните устои на политикономията на Австрийската икономическа школа. Momtchil времева гледна точка. То води до промяна, тъй като причината и следствието определящи действието са нейни съставни части, или както можем да заявим, позовавайки се на Анри Бергсон, „това което наричам моето настояще, е моето отношение към бъдещето, т.е. незабавно предстоящото действие”10. Но човешките действия не могат да се впишат в миналото. То е изплетено от предшествуващи го действия, които веднъж извършени са извън праксеологическото пространство, а в историографското. Така че докато миналото е обект на тълкуване от страна на индивидите, бъдещето е полето на техните планове и предвиждания. Имайки предвид субективната същност на всяко действие, можем да изтъкнем връзката която съществува между тълкуването на минали явления и съставянето на очаквания за бъдещето. Както видяхме субективността на преференциите води до различия в тълкуването и следователно до разлики в изграждането на планове. Но зад тази логическа връзка могат да бъдат открити други. Така например една промяна в тълкуването на миналото и настоящето, не води до промяна в очакванията и плановете. Също така, планираните действия или предвиждания могат да бъдат променени без да има промяна в интерпретацията на миналото. Но не е възможно да си представим появата на очаквания и следователно изграждането на планове без да вземем предвид съществуването на тълкуване на настоящето или миналото. В последствие идентичността на тълкуванията не води до идентичност на предвижданията. Този постулат води до съвсем различно разбиране и употреба на термините статичен и динамичен. В австрийската теория, под концепцията за период се разбира времевото пространство в което достъпните възможности за обмен са дадени и не се променят, а остават същите. Това не означава, че всички възможности за търговия и обмен са познати на стопанските агенти, а че те могат – хипотетично разбира се – да бъдат изчерпани, разбирай познати, от икономическите агенти и така да ограничат техните действия. Следователно, един динамичен стопански свят се определя от постоянно променящи се възможности които водят до промяна на знанията и предпочитанията на икономическите агенти. Но тези промени, или преминавания от един период в друг са възможни само благодарение на индивидуалните действия на субектите. От момента в който приемем, че действията на индивидуалните агенти 10 Henri Bergson (1896), Matière et mémoire (Материя и памет), Париж, Алкан, стр. 152. 7 Послеслов Епистемологичните устои на политикономията на Австрийската икономическа школа. Momtchil обясняват обществената реалност, сме длъжни да приемем, че под тяхно въздействие се променят и достъпните възможности за обмен. Фактът че възможността за действие предполага способността на индивидите да изградят причинно-следствена връзка между достъпните им средства и произтичащите резултати, не означава, че предприемащият дадено действие субект познава абсолютно всички негови последствия и резултати. Така в даден времеви период, ограничавайки се в статичен анализ, т.е. предполагайки, че възможностите за обмен са огравичени и познанието за тях изчерпаемо, можем да предположим, че единичният стопански субект е неспособен да си представи всички възможни последствия на своите действия. Тази специфична за австрийската школа характеристика на индивидуалното действие е, че то се вписва в свят на несигурност (uncertainty). С лекота може да бъде прието, че заобикалящият индивидите свят съдържа рискове, т.е. ситуации в които последствията от дадени действия не са известни и ясно познати на действащото лице, казано другояче, в момента в който взема решение за действие. Това е вярно доколкото възможно да бъде придадена определена вероятност на възможните резултати от човешките действия, т.е. да бъде несигурността параметрирана. Но затова е нужно да познание на целия спектър от възможни резултати. При това условие, стопанските субекти не разполагат с точно знание за последствията от техните акции, но са способни да приложат вероятности на различните резултати и съответно да изградят своите планове. За разлика от риска, стопанският свят е свят на несигурност. Следвайки класическото разграничение между риск и несигурност на Франк Найт 11, както видяхме рискът е параметричен, докато на несигурността е невъзможно да бъде приложена каквато и да е вероятност. Това обяснява и оправдава печалбата на предприемача, т.е. на този действуващ индивид който според Мизес (1949; ххх) съставя плановете си и следовятелно взема решения на базата на „данни отнасящи се до едно бъдеще което той не познава; той работи с бъдещи цени и бъдещи производствени разходи”, така че несигурността е основен фактор за неговата печалба. Поради тази параметрична, хетерогенна несигурност, срещу която не може да има застраховка, е източника на печалба или на загуби за предприемачите в частност и на успеха или провала на индивидуалните планове в общ смисъл. 11 Виж Frank H. Knight (1921), Risk, Unicertainty and Profit, Бостон, Масачузец, изд. Харт, Шафнер и Маркс. 8 Послеслов Епистемологичните устои на политикономията на Австрийската икономическа школа. Momtchil Нещо повече, освен несигурността свързана с резултата на индивидуалните планове, икономическите агенти се сблъскват с незнанието на пълната палитра възможни действия които им са достъпни. Така в горепосоченото определение на времевия период се вижда, че множеството възможности е ограничено за даден период. Разликата между съществуващите възможности за търговия, обмен и стопанска дейност изобщо, и тези от тях които са познати на стопанските субекти можем да наречем „невежество” или „неведение”. Т.е. не само, че всички резултати на действията са непознати и дори непознаваеми, а и самият избор от достъпни действия е непознат. Нещо повече, дори да приемем, че в даден времеви период, при статичен анализ, не само възможностите за обмен не се променят, но и самите предпочитания на дадения брой участници в стопанския процес остават същите, в такъв един хипотетичен свят пълната предвидимост на действията на индивидите ще е невъзможна. Това според Лахман (1959; 85) означава, че „индивидите все пак биха били длъжни да тълкуват опитите си, да си набавят знания, да планират и да преразглеждат плановете си”. Или казано по друг начин, неизменяемостта на целите произтичаща от гореспоменатата хипотеза на непроменяемост на предпочитанията, не означава, че структурата способцел е неизменна. А дори и да предположим, че самият начин на постигане на дадената цел е сам по себе си непроменяем, т.е. той или също става цел, или всички възможности за обмен са познати на всички участници на пазара, което от своя страна води до същото, а именно, че всеки стопански субект желае да постигне крайните си цели по определен желан от него начин. Но съществуването на един даден начин на действие по който всеки икономически агент да се стреми да постигне определената си цел, на свой ред не изчерпва структурата способ-цел. Изчерпаемостта на целите и на начините за постигането им, т.е. възможните действия, не изчерпва тълкуванията и оценките които правят икономическите агенти. Казано по друг начин, следвайки Лахман (1959; 85) дори да можем да предположим съществуването на „свят в който вкусовете не се променят, [ние] не сме способни да си представим такъв един в който познанието не се разпространява от едни умове до други.” Това води до постоянна променяемост на стопанския ред, защото знанията и следователно оценките правени от стопанските субекти се променят. За да можем да постигнем пълна познаваемост и предвидимост на обществения и стопански ред, трябва да отнемем тази характерна черта на човешкия индивид която се отнася до тяхната способност на тълкуване и на оценяване. Или, 9 Послеслов Епистемологичните устои на политикономията на Австрийската икономическа школа. Momtchil позовавайки се на Шакъл12 „предвидимият човек е по-малко човек, предвиждащият човек е свръхчовек. От това заключавам като израз на най-дълбокото ми убеждение, че човек, в същинската си човещина, не може нито да предвижда, нито да бъде предвиден”. Или „едно пълно предвиждане би изисквало от страна на индивида да познава в момента на предвиждането си, първо всички „бъдещи” напредъци на знанието и на изобретенията, и второ всички бъдещи решения. Предварителното познание на дадено изобретение би се състояло разбира се в по-ранното му изобратяване.” Така постоянното преструктуриране на стока достъпна информация и нейното тълкуване, нарушава евентуалната тенденция към равновесие и задължително води до промяна във времевия период. Доколкото именно човешките решения и действия са в основата на стопанските явления, чисто механичният социален свят на нютоновата физика е неуместен и неизползваем. Следователно стопанския свят се характеризира с разпръснато, некоординирано и неконцентрирано знание. Така „различните индивиди разполагат с различни знания”13. Въз основата на тези епистемологични постулати, австрийската икономическа школа изгражда специфична политикономия отличаваща се с ясно изразени нормативни позиции защитаващи индивидуалната икономическа свобода и силно ограничената способност на обществените политически структури за намеса на пазара. Това заключение се уповава на разбирането от страна на „австрийците” на ролята на подбудите и значението на тяхната структура. Така политическата и законова рамка в която се развиват стопанските отношения е от първостепенно значение. Както красноречиво показва професор Сален в тази книга, именно политическите подбуди и цели са в основата на механизма който доведе до сегашната финансовата и икономическа криза. И водени от тези подбуди и цели, политическите дейци си служат с един от най-силните инструменти на икономическата политика, а именно лихвения процент. Въпреки формалната независимост на централните банки, която отнема възможността на изпълнителната власт директно да променя лихвения процент, държавниците разполагат с широк спектър административни мерки позволяващи им да променят или поне да въздействуват над структурата на подбудите на частните лица, 12 13 Shakle (1958), стр. 103-105 O’Driscoll & Rizzo (1990), „Subjectivism, Uncertainty and Rules”, in Stephen Littlechild (изд.), Austrian Economics, vol. 1, Хантс, Елгар, стр. 336. 10 Послеслов Епистемологичните устои на политикономията на Австрийската икономическа школа. Momtchil фирми и организации. Така например фискалните облекчения за определени инвестиции, промените на капиталовите стандарти и най-вече изрично поетата роля на кредитор от последна инстанция на централната банка имат силно влияние над подбудите на частните агенти и до голяма предопределят техните действия, което е именно целта на политическата дейност. И понеже съвременните национални банкови системи са с пирамидообразна структура в която връзките не са стриктно механични, на всяко ниво съществуват възможностти за кредитна експанзия. Така било то пряко или не, държавните власти съумяват да променят един важен компонент на пазарния процес а именно съотношението между номиналния и равновесния лихвен процент. Докато номиналната лихва е очевидна, равновесният лихвен процент осигурява съвместимостта между желаните нива на потребление и спестявания, т.е. времевите преференции от една страна и инвестиционните проекти от друга. Нарушението на съответствието между тези две лихви води не само до несъответствие на структурата на относителните цени, но и до изкривяване на производствената структура на дадената икономика. Т.е. до въвеждането на инвестиционни проекти удлъжяващи и утежняващи производствения процес. Така се нарушава естествената тенденция към равновесие на пазарния стопански ред и се създават условията за тежки финансови и икономически кризи. Горе-разгледаните постулати и техните логични изводи ясно показват защо политикономиката на „австрийците” е толкова критична към държавната намеса в стопанския свят. Запазвайки традициите на класическия либерализъм, австрийската школа защитава нормативното предложение за строго разделение между стопанския и политическия свят, за да бъдат избегнати не само възможностите за лични облаги, а най-вече, за да не се стига до ситуация в която отговорниците за кризата са натоварени нейното разрешаване, създавайки условията за нова криза. Никозия, 12 януари 2011 11